Разсъждения след края на Олимпийските игри
Олимпиадата в Рио приключи и българите се завърнаха с три заслужени медала – един сребърен и два бронзови. Без да съм специалист в областта на спорта, ще нахвърлям тук някои разсъждения за моите впечатления от спортната култъра в България и за финал ще ви споделя за един интересен проект, в който имах възможност да участвам това лято.
Малко статистика…
Според данни на Световната здравна организация* по-малко от половината от зрялото население на България на възраст между 25 и 64 години се занимава активно със спорт. Този процент е значително по-малък при жените – около 34% срещу 50% за мъжете. Данните за спортната активност при децата и младежите са далеч по-плашещи. Под 30% от момичетата и момчетата на възраст от 7 до 18 години достигат нивата на активност, предписани от Здравната организация.
Какво следва от това?
Не много хубави неща в дългосрочен план.
Спомням си как часовете ни по физическо в училище бяха едно безкрайно време на висяне по кафенетата или бутане с още два други класа в малкия салон и безплодни опити за Народна топка, или 21… едно голямо отбиване на номера за всеки, който не се е захванал с отбора по баскет или по волейбол след часовете. Още повече, че на оценките по физическо се гледаше като на оценки за присъствие – има те с гуменки и екип – 6, бягаш от час – 4, ама може и 5, ако се примолиш. (А съм била все в елитни училища.) Спомням си също за съучениците ми, които от десети клас нататък рязко започнаха да се занимават с фитнес и да се интересуват от добавки, а нямаше кой да ги посъветва кое е опасно, кое е здравословно отслабване и здравословен външен вид. Статистиката на Световната здравна организация е стряскаща, защото се вижда, че губим спортната си култура и навикът за спортна активност, от което може да си направим извода, че населението ни ще става все по-болно и все по-пасивно. Допреди някоя и друга година сме имали редовна и здравословена спортна активност, а днешните деца са лишени от това. Неслучайно спортистите ни се връщаха с много повече медали и почести от Световните състезания, а след това се превръщаха в пример за подражание. Ситуацията в момента се усложнява есествено от това, че сме все по зависими от новите технологии и сме много по-дигитално активни, отколкото реално.
Спомням си как часовете ни по физическо в училище бяха едно безкрайно време на висяне по кафенетата или бутане с още два други класа в малкия салон и безплодни опити за Народна топка, или 21… едно голямо отбиване на номера за всеки, който не се е захванал с отбора по баскет или по волейбол след часовете. Още повече, че на оценките по физическо се гледаше като на оценки за присъствие – има те с гуменки и екип – 6, бягаш от час – 4, ама може и 5, ако се примолиш. (А съм била все в елитни училища.)
Спомням си също за съучениците ми, които от десети клас нататък рязко започнаха да се занимават с фитнес и да се интересуват от добавки, а нямаше кой да ги посъветва кое е опасно, кое е здравословно отслабване и здравословен външен вид. Статистиката на Световната здравна организация е стряскаща, защото се вижда, че губим спортната си култура и навикът за спортна активност, от което може да си направим извода, че населението ни ще става все по-болно и все по-пасивно. Допреди някоя и друга година сме имали редовна и здравословена спортна активност, а днешните деца са лишени от това. Неслучайно спортистите ни се връщаха с много повече медали и почести от Световните състезания, а след това се превръщаха в пример за подражание. Ситуацията в момента се усложнява естесвено от това, че сме все по зависими от новите технологии и сме много по-дигитално активни, отколкото реално.
Как са другите?
Безспорно факторите, които влиаят на България ги има и в много други страни по света. Както ние се оплакваме от липсата на адекватна струклтура и занемаряването на старата такава, така е и в повечето бивши соц страни. Между 4-ти и 19-ти юни тази година в Румъния се проведе второто издание на проекта:
Между 4-ти и 19-ти юни тази година в Румъния се проведе второто издание на проекта: “Healthy for life“ или в свободен превод – Здраве за цял живот… В рамките на проекта заедно с други млади хора от Румъния, България, Полша, Хърватия, Испания и Поругалия успях да практикувам от волейбол и карате, през йога и рафтинг до планински преходи и много други. Освен обаче да се занимаваме съвместно със спорт, с останалите участници имахме много дискусии за състоянието на спорта в техните и моята държава. От тях разбрах например, че не сме сами в поведението тип „спортен запалянко от дивана“ или английското „couch potato“, което е все по-характерно за напрегнатото ни всекидневие. Уморени от работата на бюро, дългото седяне в задръствания и в чакане за ред в институции, все по-често искаме да се изпънем спокойно на диванчето вкъщи, веднага след работа. Е, не сме сами. Същото е навсякъде. Прецъкваме по каналите на телевизора и току попаднем на някое спортно предаване. И тогава се раздаваме – „- Подай, подай бе!/- Не така, бе! / -Тоя грам не знае да играе. Само за манекен става…“ И ако си представим как звучно похапваме чипс в този мил момент, идилията ще е пълна… (Естествено преувеличавам донякъде и съзнавам, че не всички са така и че има много разлини случаи, но и споменатата в началото статистика донякъде подкрепя тезата, че сценарият на спорт от дивана е доста вероятна.)
От участниците от Хърватия научих, е ако и при тях да го има този уседнал начин на живот все по-често, родителите натискат децата си да се състезават, да успяват и да се доказват със спортни успехи, а от участниците от Полша научих, че каквото и да прави националния им отбор, по който и да било спорт, те го подкрепят, гръмко и гордо. И вземат много лично и много навътре всичко, което засяга националните им спортни герои. За испанците и португалците, участници в проекта, беше напълно естествено да се занимават със спорт – много видове спорт, често и активно. Много от тях го отдаваха на подканящата си местна природа, макар аз да бих поспорила, тъй като нашата природа е безкрайно благодатна за спорт, а и климатът ни позволява да сме активни през цялата година. Макар да говорим за инфраструктура, голяма част от спортовете, практикувани от младежите, заминали с международната програма за мобилност Еразъм +, изискват не повече от удобни обувки за тичане или трекинг и добро желание.
Част от дискусиите ни бяха свързани с това как се гледа на спорта в нашата и другите страни. Една от първата асоциации на българската група бяха Златните ни момичета, Григор Димитров, Националния ни отбор по волейбол … и после се заговорихме за лятото на 94-та. Последваща асоциация ни бяха батките и онези „мацки“ във фитнеса, които ходят там с пълен макиаж и полупрозрачи клинчета… Къде е истината за ситуацията в България? Вероятно някъде по средата между тези образи.


Обещах да ви разкажа за проекта, и евентуално да ви вдъхновя за някое от следващите му издания…
2 седмици на живот близо до природата, обгърнати от зеленината на планината, от чистия въздух и свободни от мисли за работа, грижи, и т.н. неприятни неща
Всичко започна с едно пътешествие с автобус: София – Русе, Русе – Букурещ, Букурещ – Пояна Негрии.
Може би всъщност всичко започна месеци по-рано, още преди моят колега Артур да ми спомене, че нещо се организира за юни месец в Румъния. За мен лично всичко започна с едно неистово, неудържимо желание нещо да се промени… нещо да отклони коловоза на живота ми, а също така и за възможност да си почина и да преосмисля толкова много неща.
Пристигайки на гарата в Букурещ, се видях с повечето от другите участници в проекта. както в другите проектите по Еразъм + , участваха млади хора от различни страни. не след дълго се сдобих със симпатична съквартирантка от Португалия, а след няколко дни и с още една. Проектът е фокусиран върху промотирането на здравословния начин на живот и това как всеки може да допринесе за подобряването на спортната култура в страната си. За себе си знам, че макар лесно да се запалвам по различни спортове и да искам винаги да пробвам нещо ново, губя постоянство и прекъсвам рязко посред нищото. Благодарение на проекта започнах да тиам редовно… надявам се да продължи, но също и започнах да търся активно движението, да го жадувам, да му се наслаждавам.
Мястото, където се проведе Healthy for life 2 не беше случайно. Позволи ни да сме в непосредствена близост с природата, но също и да се храни с местни продукти – от фермите на хората наоколо, да се наслаждаваме на средата и да се оставим самата планина да ни подканя за спорт и да ни носи здраве.
Участниците
Участниците, както споменах по-рано бяха от Румъния, България, Испания, Португалия, Полша и Хърватия. Сред тях имаше професионални инструктори по йога, бокс, полупрофеционални или страшно запалени по гимнастиката и джогинга, планинарството и екстремните спортове. Въобще, много благодатна компания да опиташ от света на спорта и да го оставиш да подпали пожар в цялото ти тяло – за хубаво. Нещото, което силно ме впечатли, беше спонтанността, с която участниците споделяха опита и познанията си, водеха тренировки или презентации за здравословно хранене. Без снобизъм. Без дискриминация.
За първите неща
Мнозина от участниците в проекта за пръв път правеха дълъг планински поход, плаваха по бързеите на река с рафтинг, или се спускаха с тролей високо над града. Аз за пръв път попадам на проект, по време на който естествено и без задръжки, група от 20 момичета решава да прави тренировка по пилатес на стълбищната площадка, или група млади хора, които са се забавлявали с местни спиртни течности до късно през нощта, да се събудят в 6 и половина за да тичат, или да посрещат слънцето сурия намаскар (комплекс йога асани).

Цветно…
Освен спорт, в проекта имаше и много място за творчество.
Създавахме проекти за брошури, презентирахме държавата си, организирахме културни вечери за страните-участнички, а в крайна сметка и снимахме филм1ета, промотиращи здравословния начин на живот. Надявам се да се насладите:
За следващите стъпки
Два месеца след проекта, подържам връзка с един куп от участниците. Но не от онзи „гледаме си снимките във фейсбук“ начин, а си ходим на гости, пътуваме заедно, пишем си и си споделяме. Радвам се, че поне един от уастниците в проекта спря цигарите (Б., знаеш за кого говоря), но също и, че мнозина се нахъсаха да се движат по-често, а също и да правят неща за своите общнoсти.
Защо го разказвам сега? Мина доста време, а този текст е разширената версия на друг, който обаче не можа да види бял свят по-рано. Месеци след края на проекта, аз се чувствам заредена с енергия и настроена позитивно към здравословния начин на живот. Дали ще съм здрава цял живот? Кой знае. Едно обаче е сигурно, животът е такъв, какъвто сами си го направим. А с упорство, някои добри навици, и много позитивни и добри хора наоколо, всичко е възможно.









